Как се роди Kickomi

Sonny Angel в Тайланд

Бях в Bangkok. Приятелка ми писа с молба:

„Ти си в Япония, купи ми Sonny Angel.”

Първо, вече не бях в Япония — бях в Тайланд. Второ, нямах никаква представа какво е Sonny Angel.

Написах го в Google. Изскочиха снимки на мънички, голи фигурки с шапчици: ягода, морков, малък плод на главата. Пастелни, странни, сладки по начин, който не пасваше на нищо познато. „Добре” — помислих си — „щом някой го иска, ще се опитам да го намеря.”

Три дни търсене. Навсякъде разпродадено.

Накрая попаднах на магазинче в един от търговските центрове в Bangkok, където важеше странно правило: трябва да похарчиш минимум 50 zł за други неща и чак тогава можеш да си купиш един Sonny Angel. Класическа scarcity механика, която тогава, разбира се, не назовах — знаех само, че е абсурд и че трябва да го направя, защото бях обещала.

Влязох в този магазин. И видях цял рафт със сладки, странни създания, каквито никога през живота си не бях виждала. Sonny Angel фигурки, някакви Smiski, някакви други марки, които изобщо не познавах.

Купих Sonny Angel за приятелката. Купих и няколко за себе си. Не разбирах защо — просто ги исках.

Тогава още не знаех, че това се нарича art toys. Не знаех, че е глобален пазар за над десет милиарда долара годишно. Не знаех, че след година ще управлявам магазин в Полша.

Labubu и моята учителка по английски от Малайзия

Пет месеца по-късно. От Тайланд ми останаха пастелни създания на рафта и споменът за абсурдния магазин. Животът се върна към нормалното — работех, живеех във Вроцлав, два пъти седмично имах уроци по английски с учителка от Малайзия.

Един ден тя, посред разговора, ми казва:

„Знаеш ли, тези Labubu са толкова грозни. Не разбирам защо хората ги носят.”

Не познавах Labubu. Написах го в Google. Гледам: малки създания с девет остри зъба, козинка, огромни очи. Грозни? Може би. Хипнотични? Да. „Щом в Малайзия хората не ги разбират, но все пак ги носят” — помислих си — „значи има търсене. Ще докарам няколко в Полша. Може да потръгне.”

Пуснах първите бройки във Vinted. Заминаха за един ден.

Заредих и Allegro. И там заминаха.

Гледах това и си мислех: чакай, какво става тук. Защото не беше просто, че продадох една фигурка и се оказах права. Беше така, че всяка бройка, която пусках, намираше клиент за няколко часа.

Започнах да пътувам с кола до Холандия за сутрешните дропове. Тръгване вечерта, спане в колата посред нощ и рано сутрин — на дропа. Графикът беше натоварен, защото междувременно завършвах магистратурата си. Започнах да докарвам още IP-та — не само Labubu, но и Skullpanda, Hirono, Crybaby. Проверявах какво работи, какво се продава, какво остава на рафта.

Това беше класическа препродажба. Арбитраж: купи там, където е по-евтино; продай там, където е по-скъпо. Работа, но работа, която изведнъж носеше смислени пари.

Все още не бях колекционерка. Все още не гледах на тези неща като на изкуство. За мен бяха продукт.

Отново самолет за Азия

Стягам раница за четири месеца. Планът беше прост: пътувам из Азия, управлявам фирмата дистанционно, а пратките в Полша изпраща сестра ми.

Първите седмици вървяха по схема. Продажбите се движат, Ksenia печата етикети, клиентите получават поръчките си за 24–48 часа. Аз обикалям от кафене на кафене и отговарям на съобщения от телефона.

Докато в един момент продажбите сядат.

Беше болезнено. Всички в Полша, които искаха Labubu, вече ги имаха — хайпът мина, първата вълна се изпари, втора нямаше. Класически препродавачески балон: влизаш в hot product, изкарваш добри седмици, после пазарът се насища и оставаш със складова наличност.

Трябваше да се стресна. Но тогава забелязах нещо странно: интересът към самата тема продължаваше да го има. Хората ми пишеха с въпроси, скролваха асортимента, добавяха в наблюдавани. Не ставаше дума конкретно за Labubu. Ставаше дума за колекционерството.

И това беше първата пукнатина в моето препродавaческо мислене.

River City

Един ден в Bangkok попаднах в River City — многоетажна галерия за изкуство в старата част на града. Отидох там за антики, защото тогава събирах стари предмети — обичам да бъркам с пръсти в миналото.

Антики намерих. Но до антиките, в същата галерия, на същите етажи, стояха неща, каквито в полските галерии никога няма да видиш.

Карти Pokemon във витрини като експонати. Илюстрации, които изглеждаха като детски рисунки — нарочно, съзнателно, в рамките на нечия самостоятелна изложба. Art toys до класически скулптури. Местни артисти, чиито първи творби висяха до творбите на майстори. Всичко едно до друго, всичко третирано като равноправно изкуство.

Нямаше йерархия „високо / ниско”. Нямаше галерия за „сериозно изкуство” и отделно магазинче за „дрънкулки”. Всичко живееше в едно пространство.

Стоях там и си мислех: по дя*олите, защо това го няма в Полша?

Малко изкуство за всеки

Завърших Художествената академия. Цял живот мислех за високото изкуство — галерийно, институционално, недостъпно. Изкуство, което гледаш в музеите, купуваш на търгове, четеш за него в каталози.

Но в Bangkok, в River City, в магазинчетата на Sukhumvit, видях съвсем различен модел. Изкуство, което струва 80, 150, 300 злоти. Изкуство, което хората купуват за вкъщи, за рафта, за бюрото. Не за музея. Не за галерията. За собствения си живот.

Това беше откритие не естетическо — защото естетически тези фигурки ми харесваха отдавна — а структурно. Видях, че съществува цяла категория изкуство, която полският пазар почти не познава като изкуство. Познава я като „играчки за възрастни”, „странност от TikTok”, „мода по китайски фигурки”. Но не като художествена категория.

А това са артисти. Kasing Lung, който създаде Labubu — независим илюстратор от Хонконг, израснал с нордическите приказки, изкуството му има своя философия. Xiong Miao, авторката на Skullpanda — наративни серии, визуално мощни, всяка колекция като отделна изложба. Hirono — образ на дете, което преработва емоциите си, всяка серия е различна глава от историята.

Всичко това е изкуство. Само в друг мащаб, в друга среда, разпространявано различно.

И тогава в Малайзия реших: ма*ната му на това да съм препродавачка. Искам да правя бранд. Искам да нося това малко изкуство за всеки в Полша. Искам да говоря за него, да пиша, да обяснявам — за да знаят хората, че това, което купуват, има автор, има контекст, има значение.

Не трябваше да е магазин. Трябваше да е медия.

Името: Kickomi

Измислих го същия ден в Малайзия, седейки над лаптопа.

Kick — защото преди да продавам фигурки, продавах обувки. Kicks е жаргонна дума за маратонки, продавах ги в интернет няколко години. Това е първият ми „бизнес”. Вписах тази дума от носталгия, за да остане нещо в мен от онази Kejt, която започваше.

Omi — азиатско омекотяване. Нещо, което придава на звученето топлина, сладост. Пасваше на това, което правя сега.

Kickomi — двата ми живота в една дума. Полският пазар на обувки и азиатските art toys. Първата и втората част от кариерата, свързани фонетично.

Същата вечер купих домейна.

Магазинът стартира

Магазинът тръгна през декември 2025, още докато бях в Азия. Setup на Shopify, първите продукти, packaging, общи условия, политика за връщане — всичко от телефона и лаптопа в наета стая. Първите пратки в Полша пакетираше Ksenia. Първите поръчки подписвах от Bangkok. Първите съобщения от клиенти четях в полско време, с разлика от шест или седем часови зони.

Беше съвсем различно усещане от Vinted. Vinted беше продаване. Kickomi беше изграждане на нещо, което има своя идентичност. Всеки продукт, който качвах, имаше свое описание. Всеки артист получаваше своя подстраница. Всяка пратка имаше своя картичка с подпис.

През януари 2026 се върнах в Полша. Отворих вратата на апартамента си, видях кашоните, които Ksenia пазеше за мен четири месеца, и разбрах, че оттук връщане назад няма.

Какво сега

Юни 2026 е. Kickomi работи от половин година. Продава всеки ден — Pop Mart, Labubu, Skullpanda, Hirono, Fugglers, Smiski, BE@RBRICK, Sonny Angel и над десет други марки. Имам амбасадори, редовен нюзлетър, блог с профили на артисти, TikTok, в който говоря за art toys като за изкуство — защото са именно това.

Повтарям го често, но искам да го повторя тук, в пълната му версия, веднъж завинаги:

Това е цялата история. От едно съобщение на приятелка през 2024 до Kickomi през 2026. Незапланувано. Незаровено във визия. Просто — една стъпка, после следваща, после решение в Малайзия.

Ако тази история резонира с теб — или имаш своя колекция от каквото и да е, или се питаш дали „не е глупаво”, че възрастен човек купува фигурки, или търсиш място, където тези неща се приемат сериозно — остани за малко.